Моята орис

— Батко — подех приглушено, — ти си моят голям брат и освен теб си нямам никого. Татко ме повери на теб. Трябва да ме закриляш. В името на твоите деца, не оставяй моите сирачета, помогни ми.
— Какво общо има това с мен? Да не би да зависи от мен? Че аз какъв съм?
— Чичото на Ехтерам Садат е в един от комитетите, в Революционния съд, къде ли не… Ти само ми уреди среща с него.
— Не-е! Как си представяш да отида и да кажа: този безбожник ми е роднина, простете му? Не, миличка, да не съм си намерил доброто име на пътя?
— Няма нужда ти да казваш нещо, сама ще говоря с него.
Той ме изгледа тържествуващо, с подигравателна усмивка, заклати глава и отвърна:
— Когато изпаднеш в безизходица, се сещаш за нас, така ли? Нали досега моллите бяха лоши и закостенели, нали нямаше бог, Пророк?
— Батко, престани, кога съм казвала, че няма Бог, че няма Пророк? Не съм пропускала молитва. Всъщност не беше ли ти този, който се фукаше със зет си революционера, затворника, мъченика? Не споделям неговите идеи, но независимо какъв е, Хамид е баща на децата ми. Моля те, в името на децата ти, помогни ми!
— Стани, сестро, стани и се стегни! Това да не е разграден двор? Да си говорим честно, ако властта беше в неговите ръце, щеше ли да ни остави живи? Искаш аз, който цял живот съм търпял какво ли не заради исляма, но не съм позволил правдата и кривдата да се смесят, да отида при Хадж ага заради този безбожник, и този чист и свят човек да вкарам в грях! Не, няма да извърша подобно дело. Не, мила, сега става дума за справедливост, за законност, за религия. Кой би му простил?